Самонараняването при тийнейджърите: какво се крие зад болкатa
Самонараняването при юношите рядко е желание за смърт. Най-често то е опит да бъде овладяна емоционална болка, която изглежда непоносима – страдание, за което младият човек все още не намира думи. Разбирането на тази болка е първата стъпка към възстановяване на връзката между детето и неговите близки.
Майка забелязва няколко тънки линии по ръката на 15-годишната си дъщеря. Първата ѝ мисъл е: „Иска да умре!“. Следващата: „Къде сбърках?“. Детето мълчи. Между тях застава страхът.
Тази реакция е естествена. За всеки родител е изключително трудно да види, че детето му причинява болка на себе си. Важно е да знаем, че самонараняването рядко е резултат от една конкретна причина или от една родителска грешка. То възниква в резултат на сложно взаимодействие между личностови особености, преживявания, взаимоотношения, психично здраве и начина, по който младият човек се справя със силните си емоции.
Вместо да търсим виновен, по-важно е да се опитаме да разберем каква болка стои зад това поведение.
Самонараняването (non-suicidal self-injury – NSSI) представлява умишлено причиняване на увреждане на собственото тяло без намерение за самоубийство (American Psychiatric Association, 2022). Най-често срещаните форми са порязване, драскане, изгаряне или удряне на собственото тяло. Важно е да се подчертае, че самонараняването и суицидният опит не са едно и също, въпреки че могат да съществуват едновременно. Поради тази причина всяка ситуация на самонараняване изисква внимателна професионална оценка.
Самонараняването е сериозен проблем на психичното здраве в юношеска възраст. Ранното му разпознаване и навременната професионална подкрепа значително увеличават възможностите за ефективна помощ (World Health Organization, 2020). Макар в DSM-5-TR да е включено като състояние за допълнително проучване, самонараняването е добре изследван клиничен феномен с ясно описани функции, рискови фактори и ефективни подходи за интервенция.
На пръв поглед това поведение изглежда трудно за разбиране. Но когато погледнем психологическите механизми зад него, картината става по-ясна.
Една от най-честите функции на самонараняването е регулирането на силни емоции, които човек трудно успява да понесе (Nock, 2009).
Много юноши описват преживявания като:
- силна тревожност;
- гняв;
- срам;
- чувство за празнота;
- емоционално претоварване;
- усещане, че никой не ги разбира.
Физическата болка временно може да намали интензивността на психичната болка. Това не означава, че самонараняването е решение или че трябва да бъде приемано като нормален способ за справяне. Означава, че в този момент това е единственият начин, по който младият човек успява да се справи с непоносимите си емоции.
Парадоксът е, че младият човек не търси болката сама по себе си. Той търси облекчението, което тя временно носи. Но краткото облекчение обикновено е последвано от вина, срам и самокритика (Klonsky, 2007). Така може да се създаде порочен кръг, в който страданието води до самонараняване, а самонараняването поражда ново страдание.
Един от най-разпространените митове е, че младите хора се нараняват, за да привлекат внимание. В действителност много често това поведение остава скрито и е свързано с чувство за срам и страх от реакцията на другите. Самонараняването по-често е сигнал: „Не знам как да се справя с това, което чувствам.“
То може да бъде свързано с трудности в регулирането на емоциите, преживян тормоз, отхвърляне, семейни конфликти, травматични преживявания, тревожност, депресивни състояния, ниска самооценка и чувство за самота (Cipriano et al., 2017).
Важно е да се помни: самонараняването не е диагноза. То е знак за страдание, което трябва да бъде разбрано.
Понякога емоциите са толкова силни, че човек няма думи за тях. Именно тогава тялото може да започне да говори вместо психиката.
От психотерапевтична гледна точка симптомът е разбиран като опит да бъде изразено нещо, което все още не може да бъде споделено (Peseschkian, 2003). Самонараняването не е просто действие, а форма на комуникация – начин да бъде казано нещо, за което все още няма думи. В някои психодинамични разбирания то може да бъде свързано с насочена към себе си агресия, при която вътрешното напрежение и разрушителните импулси се обръщат към собственото тяло вместо към външния свят (Menninger, 1938).
Затова целта на психотерапията не е единствено поведението да бъде спряно, а да бъде разбрана болката, която стои зад него. Когато младият човек започне да намира думи за преживяванията си, постепенно се появяват и други начини за справяне.
Когато разберат за самонараняване, много родители изпитват страх, вина и безсилие. Това е естествена реакция. Но най-важното, което могат да направят, е да запазят връзката с детето си.
Страхът често кара родителите да реагират импулсивно – да наблюдават постоянно детето си, да премахват всички остри предмети или да настояват то да обещае, че „никога повече няма да го направи“. Понякога се появяват обвинения, заплахи или опити болката му да бъде омаловажена с думи като „няма причина да се чувстваш така“. Тези реакции обикновено идват от любов и тревога, но могат да увеличат срама и да затруднят детето да споделя.
По-полезно е родителят да каже: „Виждам, че ти е много трудно. Не знам напълно какво преживяваш, но искам да те разбера.“
- Слушайте, преди да давате решения
Младият човек често има нужда първо да бъде чут.
- Не омаловажавайте болката
Фрази като „няма защо да правиш така“ могат да го накарат да се почувства още по-сам.
- Не обвинявайте себе си и детето
Самонараняването не е резултат от една грешка. То е сигнал за трудност, която изисква разбиране и подкрепа.
- Потърсете професионална помощ
Самонараняването винаги заслужава внимание. Психологическата и психотерапевтичната подкрепа могат да помогнат на юношата да развие по-здравословни начини за справяне. Ако има съмнение за суицидни мисли, тежка депресия или риск за живота на детето, не отлагайте търсенето на спешна психиатрична оценка.
Самонараняването предизвиква страх, объркване и безсилие. То плаши родителите, тревожи учителите и често остава неразбрано от връстниците. Но зад всяка следа върху кожата стои млад човек, който се опитва да се справи с преживяване, което му се струва непоносимо.
Истинската промяна не настъпва само когато самонараняването спре. Тя настъпва, когато младият човек започне да разбира собствените си емоции и открие, че има други начини да се справя със страданието.
Терапията създава пространство, в което юношата може постепенно да говори за страхове, гняв, срам, самота или чувство за отхвърляне, без да бъде осъден.
Родителите също имат важна роля – не да бъдат съвършени, а да останат близо до детето си и да потърсят помощ, когато ситуацията надхвърля собствените им възможности.
Майката от началото на тази статия вероятно никога няма да забрави деня, в който е видяла порязванията по ръката на дъщеря си. Но това не е краят на историята. За много семейства именно този момент се превръща в начало на разговорите, на търсенето на помощ и на постепенното възстановяване на доверието.
Най-лечебният въпрос не е: „Защо го направи?“, а: „Какво преживяваш, че ти се наложи да го направиш?“
В този въпрос няма обвинение. Има любопитство, съпричастност и готовност да бъде чута една болка, която дълго е оставала без думи. Така започва възстановяването – от усещането, че болката вече не трябва да бъде носена сама.
Роза Филева-Хаджова е психолог и психотерапевт с над 15 години професионален опит в работата с юноши и възрастни. Бакалавър по психология, магистър по клинична социална работа (специализация „Психично здраве“) и сертифициран позитивен психотерапевт към Дружеството на позитивните психотерапевти в България (ДППБ) и Световната асоциация по позитивна и транскултурална психотерапия (WAPP).
Тя е основател на Emotional Consult – Център за психологическо консултиране и психотерапия, създаден с мисията да предоставя професионална психологическа подкрепа на юноши, възрастни и семейства в периоди на трудност, промяна и личностно развитие.
В практиката си съчетава различни психотерапевтични подходи, като поставя в центъра индивидуалната история, преживяванията и потребностите на всеки човек. Работи с тревожност, депресивни състояния, панически атаки, емоционални кризи, междуличностни конфликти, трудности в юношеството и подкрепа на родители.
Професионалният ѝ интерес е насочен към разбирането на човешкото поведение в неговия контекст – защото зад всеки симптом, конфликт или трудност стои история, която заслужава да бъде чута.
American Psychiatric Association. (2022). Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders (5th ed., text rev.; DSM-5-TR). American Psychiatric Association Publishing.
Cipriano, A., Cella, S., & Cotrufo, P. (2017). Nonsuicidal self-injury: A systematic review. Frontiers in Psychology, 8, Article 1946. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2017.01946
Klonsky, E. D. (2007). The functions of deliberate self-injury: A review of the evidence. Clinical Psychology Review, 27(2), 226–239. https://doi.org/10.1016/j.cpr.2006.08.002
Menninger, K. (1938). Man Against Himself. Harcourt, Brace & World.
Nock, M. K. (2009). Why do people hurt themselves? New insights into the nature and functions of self-injury. Current Directions in Psychological Science, 18(2), 78–83. https://doi.org/10.1111/j.1467-8721.2009.01613.x
Peseschkian, N. (2003). Психосоматика и позитивна психотерапия – Том 2 [Psychosomatics and Positive Psychotherapy – Volume 2]. Варна: Славена. [in Bulgarian]
World Health Organization. (2020). Guidelines on mental health promotive and preventive interventions for adolescents: Helping adolescents thrive. Geneva: World Health Organization.
Материалът има образователна цел и не замества професионална психологическа или психиатрична оценка. При наличие на самонараняване е препоръчително да се потърси подкрепа от специалист по психично здраве.